Руй

posted in: Uncategorized | 0

Вече наближаваха летните горещини – период, който не смятах за позходящ за преходи в Краището. След няколко върха, които ни бяха отказали, искахме поне един да покорим. Денят беше топъл и обещаваше хубаво време поне до обяд. 

И тук дойдоха първите “спънки”. След едно неправилно преустройване на изхода на София тръгнахме не за Божурище, а за Калотина. Не исках да се връщаме, защото изминахме доста път до първия разклон, а и знаех, че през Сливница също има път за Брезник – отправната ни точка по пътеките в Трънско. Отбихме в Сливница и след няколко упътвания от местни хора намерихме отбивката за Брезник (много правилно зле означена – това което ни предстоеше беше трудно за де нарече път, както се изрази един от местните “с камиона трудно минавам”). Но вече бяхме тръгнали и нямаше отказване. “Пътят” беше тесен, изровен, а на места въобще липсваше твърда настилка. Добре че беше сухо и нямаше никакво движение, съвсем разбираемо. Затова пък видяхме отбивката за мемориала “Новото гробище над Сливница”, което си обещахме следващия път да посетим. Минахме и през с. Гургулят, където са се водили едни от най-тежките сражения в Сръбско-българската война. Тук също е изграден паметник. По пътя видяхме и отбивката за Мечи камък, най-високия връх на Вискяр планина. Макар и лош, пътят беше много живописен, навсякъде хвърчаха пеперуди, а птиците не се страхуваха въобще от присъствието ни.

След Брезник веце попаднахме в свои води – Трън и след него с. Забел – отправната точка за днешната ни цел. В селото пристигнахме едва по обяд. Попитахме за всеки случай в последната къща, защото не веднъж се бяхме бъркали в района и поехме по пътя. Върви се по насипан с камъни път, прорязан от движението на джипове и камиони. В района младите борови насаждения масово съхнат и се извършва “гола” сеч. Видахме една група резачи, които се придвижваха по изровения път с джип. Видяхме и още един джип, както и един мотоциклетист с кросов мотор, който явно ходи до върха и се върна. Това бяха всичките ни срещи по пътя, също и двама ентусиасти като нас, които се бяха изкачили малко преди нас и слизаха. Останалото беше само дивата природа, слънцето, облаците и нашите гласове. 

Както казах, движехме се само по горския път, който доста заобикаля, но няма как да се отклониш от него. Нямаше почти никакъв изглед и ни се стори доста продължително (цялото разстояние мисля четох е над 10 км. в едната посока. Времето беше горещо и в гората беше направо задушно. След повече от 2 часа излязохме от гората и се откри гледката към върха. За щастие тогава се скри и слънцето. Отклонихме се от пътя, който продължаваше за хижа “Руй” и започнахме по-сериозното изкачване. Както казах и в началото, добре че беше сухо, защото имаше един много стръмен пасаж, който не би бил хич приятен в кално и мокро време. След преодоляването му пътят стана по-равен и тревист. Целия връх беше покрит с буйна тревиста растителност, в момента нацъфтяла с прекрасни жълти цветове.

Когато стигнахме заветната кота, се отдадохме на заслужена почивка. Разходихме се малко в “сръбско”, пресякохме няколко пъти държавната граница. Направихме много снимки, хапнахме, полежахме в тревата.

С нежелание поехме по обратния път. Със същото лежерно темпо слизахме повече от 2 часа. Когато стигнахме колата беше вече минало 18 ч. Доволни от изкачването на един от първенците на Краището, поехме по обратния път.

Всъщност денят беше празник в гр. Трън – “От Трън по-убаво нема”, където ни посрещнаха вкусни кебапчета, понички и хубава музика. 

Leave a Reply