Още при първите ми посещения в Трънския край бях впечатлен от забележителния връх в далечината. Нямах представа кой е и как се стига до него, но с малко търсене по снимки в Интернет успях да го “идентифицирам” – връх Драговски камък в Гребен планина.

Снимка от шосето за с.Ребро

… и от шосето за Трън.

И ето, една събота в ранна пролет решихме да го “покорим”. Според указанията, които бях намерил, трябваше да се тръгне от Драговската махала на село Филиповци. В селото спряхме да попитаме местните, които ни препоръчаха горещо да не се врем из трънаците, а да го изкачим от другата страна, откъм село Врабча, откъдето има оформена пътека. Но денят беше хубав, пролетното слънцето напичаше, цветята цъфтяха и на нас въобще не ни се ходеше по оформени пътеки. Затова на първия разклон завихме вдясно и след няколкостотин метра оставихме колата над местната църква, в началото на махалата. Поехме нагоре, по десния бряг на малката рекичка, която по-нагоре беше оформила забележителен пролом в скалите.

Както казах, не знаехме почти нищо за пътя, което никак не ни притесняваше, тъй като върхът се виждаше, пътят беше на открито и нямаше място за притеснения. След 10-15 минути срещу течението на реката достигнахме скалите вдясно от пътя, отляво бяхме притиснати от самата река. Тук открихме изворче между скалите, от което попълнихме запасите си от прясна вода. Тук също рекичката образуваше забележителен скок, подходящ за хубави снимки – началото на т.нар. Драговско врело (където реката е прокарала път между скалите). На това място, доста тясно, пътеката свършваше и просто беше наложително да преминем от другата страна. Отначало без пътека, продължихме да се изкачваме нагоре и да заобикаляме отдясно скалите към върха. Макар и изглеждащ сравнително лесно достъпен от ниското, върхът сякаш се отдалечаваше, оставаше встрани, а пък скалите към него ставаха все по-непристъпни.

Тук реката беше образувала каньон, теренът от двете страни беше ерозирал и се вървеше по тънкия ръб на пропастта. След малко спряхме за почивка и обяд, както и да преценим ситуацията. Трябваше да си изкачим нагоре, през гората, за да достигнем скалистия ръб. Тръгнахме наслука, като преминахме стръмна скалиста поляна и навлязохме в гората. Тук продължихме през дълбоката пелена от нападала шума и клони, любувайки се на горските цветя. По-скоро случайно достигнахме точно отправната точка за изкачването, от двете страни на която скалите бяха почти непроходими. Оттук се откриваше красив пейзаж на околните планини.

Тук трябваше да тръгнем надясно, към върха, на който се вееше българското знаме. Това се оказа доста приятна задача, ако изключим лекото притеснение от легендарните пепелянки и усойници, които се въдят в изобилие в Краището и които сравнително топлото време предполагахме беше разбудило. Имахме късмет и че беше още ранна пролет и пътят не беше обрасъл. Пътеката върви непосредствено под билото на скалния ръб, от лявата страна. Отдясно скалите се спускат стремглаво надолу и е доста внушителен изглед.

Така след сравнително кратко и лесно изкачване достигнахме заветната цел. Върхът представлява малка поляна, по средата на която има скала, на която е закрепен трибагреника. Не знам чия инициатива са тези знамена по върховете в Краището, но би трябвало, ако са официална такава, да се следи и за състоянието и своевременното им подменяне. Тук знамето представляваше жалки парцали, които се размятаха от силния вятър. За жалост подобна е картината на цялата ни Родина.

След кратка почивка и доста снимки, тръгнахме надолу. За връщане от другата страна не можеше да става дума, защото превозът ни беше тук. Това е единственото неудобство от пътуването с личен автомобил. Няколко десетки метра под върха дочух лек шум и видях между камъните мудно да се провирара една от представителките на семейство Влечуги – светлокафява, с по-тъмни ромбове по гърба. Изтръпнах, нямах никакво желание за по-близко запознанство с характеристиките на вида, така че заобиколих възможно най-отдалеч и станах дваж по-внимателен. Слад малко стигнахме до малката седловина, откъдето почнахме изкачването и привлечени от измамната близост с колата, помислихме, че може да се спуснем напряко, по скалистия ръб. Да, но не можахме! Както се придвижвахме надолу, изведнъж склонът стана непристъпен. Опитахме се да се спуснем наляво и да подсечем маршрута си за качване – отново отвесни скали, по които тръгнахме и после едва се върнахме обратно.

В крайна сметка се върнахме по пътя на качване, за което не съжаляваме. На връщане също направих някои хубави снимки.